Опечалени Митко, близки, роднини и приятели на достойния българин – добруджанеца, Иван Димитров. Заставам пред тленните му останки за да кажа скръбни и прощални думи на моя най-голям другар и приятел.

            Едва ли има нужда да се представят подробно трудовите и служебните му длъжности и житейски жалони, защото неговите съратници (пък и не само те) го знаят, познават и помнят. Иван е роден на 11.04.1930г в с.Миладиновци, Добричко. Неговите първи години преминават в окупация. В  училището, където постъпва през септември 1937 е задължителжен да учи и говори на румънски. Въздухът на свободата вдишва на 25-ти септември 1940г – след Крайовската спогодва, подписана на 7.9.1940г.

          

Кое е най-характерно от живота на нашия покойник?

            Неговият неписан трудов девиз е този на ротарианците, който гласи: „Прави това в което вярваш. Вярвай в това, което правиш!” . Той не е ротарианец, но през цялата си трудова дейност съзнателно или не, е следвал този девиз. Важна особеност в неговия живот е, че от 23 август 1953г, когато завършва ВВМУ, до 11 април 1990г, когато се пенсионира, той непрекъснато е бил ръководител на различно ниво и на разностранна дейност, като в същото време е бил и подчинен. Това налагаше обществената система, в която работеше. Неговото желание да се докаже и да служи на хората, за които работи(и на тези, с които работи), го караха да се учи, усъвършенства и да си поставя нови и големи задачи. Освен военното, той има и аграрикономическо образование. Неговата трудова дейност е вградена в родната му Добричка област – ТКЗС в Миладиновци и Ловчанци, Окръжен ръководител, в системата на МЗХП, като първи заместник на Вълкан Шопов, в КОТ – зам. председател по строителството, в дипломатическата служба в Киев (консул за Украйна, Беларус и Молдова, отговаря за строителите и учащите се от България). Последните почти 10 години той оглавява Управление „Почивно дело и курортно лечение” в ЦС на БПС и е член на ЦС и на Бюрото БПС.

            Иван работеше в системата, която не му позволяваше да избира своята трудова или ръководна дейност. Той дори не можа да завърши желаното от него висше образование – математика, където беше приет. Благодарение на своята амбиция, воля, здраве, упоритост, опората в семейството и съдействието на ръководители като Вълкан Шопов, Иван Врачев и Петър Дюлгеров, той се утвърди, като качествен управленец, държавен политик и дипломат на всички постове, които е заемал. На тези ръководители той винаги е изразявал своята благодарност.

            Стремеше се достойно, честно и резултатно да изпълнява задълженията и да бъде максимално полезен. Строг и взискателен към другите и особено към себе си. Според силите и възможностите се бореше против Тоталитаризма на Тодор Живков и неговите приближени. На тях дължи „богатата” си биография – много на брой работни места и длъжности.

            Макар , в определени периоди е бил в състава на по-високата номенклатура, той никога не е използвал положението си за облагодетелствуване, на себе си и близките. Това не направи и когато подписа заповедта за създаване край Албена на вилната зона (селище) „Златната рибка” . Отказа предложение и в София. Разпореждал се е със стотици милиони левове за строителство в добричка област, в КОТ и в ЦС на БПС,но никога не се е облагодетелствувал. Макар че това го правеха някои кадри по онова време. За сега да не говорим. Кариерата и пенсионерските си години доживя в панелен апартамент в кв.Дианабад, София.

            За високи постижения по издигане равнището на почивката на трудещите се в края на април 1986г. е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд”. А през 1987г вписан в Червената книга „България-2000 новатори”, стр.144.

            Иван обичаше родната Добруджа и добруджанците. Това съм почувствал от разговорите с него, контактите с тях, писма, телефони, представяне на книгите му и др. И добруджанци го обичат. Това те засвидетелствуваха с удостояването му за  „Почетен гражданин на община Добричка” – името му е вписано в почетната книга.

            Богато съдържателен е и пенсионерският живот на Иван. След кратка почивка се заема с нова, дори бих казал специфична и непозната за него дейност – писателската. За негово удовлетворение, а и за нас неговите читатели тя е изключително плодотворна. Епохална е неговата книга „Тоталитаристът хамалин”, за написването на която той посвещава пет години. Издание на „Български писател” 1999г. София, 878стр. За нейното качество и стойност аз ще отбележа, че тя е с предговор и редакция на акад.Николай Хайтов – само този факт казва всичко. Изчерпана. Много са лицата с името Иван Димитров – но един е този, който написа „Тоталитаристът хамалин”.

            Две книги той посвети на хората орисани да бъдат глухонеми – „Синът на глухонемите” и „Съдбовност и отдаденост”. Не познавам хора да са вникнали, така дълбоко в душевността на глухонемите и да са я описали.

            Управленските си действия Иван е отразил в книгата „Как управлявах 13407 денонощия” Управленеца няма работно време... От нея е извлякъл 99 „Принципи, похвати, сентенции и поуки на управленеца” – публикувани в малка брошурка. Той обобщава, че успешното управление се основава на 11 аксиоми: любов, вдъхновение, въображение, страст, постоянство, личен пример, честност, търпимост и най-вече труд, упоритост и отговорност!!!

            С интерес се чете неговата книга „Защо се провали комунизмът”, претърпяла две издания.

            Своеобразна е задочната читателска дискусия, отразена в книгата „Читателю благодаря!”.            Благодарностите са отправени към всички онези, прочели неговите книги и са изразили писменно своето мнение за тях.

            В книгите си той казва имената на виновниците за разпадането на СССР и на българските държавници, докарали народа ни до бедност, демографски срив, безработица и т.н. Паметно ще остане неговото писмо отправено към Сергей Станишев през април 2009г. Потулено и оставено без отношение.

            Епилогът на неговата писателска дейност е „И в залеза с любов”, която включва публицистика, поздравления, портрети, очерци, реквиеми за колеги и приятели и другари – повече от 50 човека. Описал ги е, както изглеждат в неговите очи. Самостоятелните книги са общо девет – с повече от 2200 страници плюс четири съавторски. Активните 8500 пенсионерски дни са много плодотворни. Героите в книгите са истински – с личните имена и портрети. За всички говори с уважение, дори и за тези, които не споделят неговото мнение. Стремежа му беше да бъде първи, или сред първите. Доказа го в учението, в работата, в писателската дейност.

            Неговото голямо богатство са двамата му сина: Димитър с две висши образования и Младен – с Висше театрално образование – родени от първата му съпруга д-р Веселина (Веска)Иванова, починала през 1990г. Има двама внука(Ивановци) и красива внучка, Румяна. Доживя да се сдобие с правнучка и превнук.Жени се втори път за д-р Рина Ценова, с която преживяха 15 щастливи пенсионерски години. На нея посвети прочувствената книга „Реквием за Рина”.

            Ще завърша с първия и последния куплети на стихотворението „Сънища”, написано за него от поетесата Иванка Николова и прочетено на 22.06.2006г. в театър „Йордан Йовков”, Добрич при удостояването му с почетното гражданство.

 

 

Започва с думите:

Далеч от добруджанската земя,

едно момче сънува всека вечер

полята със узрелите жита,

и нашенската добруджанска песен

....

И завършва така:

Едно момче далече от дома,

се лута ту из ада, ту из рая,

момчето с добруджанската душа,

такова ще остане то до края!

 

            Наборе! (така се обръщахме един към друг)

            Почивай в мир!

            А ние, твоите близки, приятели и почитатели ще живеем със спомените и гордостта, че те имахме.

 

            Поклон! Дълбок поклон!

                                                    Слово, писано 10-15 02.2015г, и     произнесено от доц.Въто Христов

 на 15.02.2015г. 14.00ч,

                    Централни Софийски Гробища, Ритуална зала.

                                                                       

 

... защото ме напушва на смях и понякога е трудно да се сдържа.

Е... Сега става въпрос за баща ми. И нещата не са по-различни, само че си представям, че той е до мен и заедно коментираме речта. (Не намирам да е извратено.)

Преди време дядо Въто (доц.Въто Христов) помоли баща ми да му подготви една надгробна реч - щото баща ми ги правел много хубави тези неща. Съдбата обаче обърна нещата и сега дядо Въто трябваше да се поти за надгробно слово.

Какво би казал баща ми ли? - едно снизходително "Бива!... Е не всеки може да е Иван Димитров, но набора определено се е постарал!"

А аз благодаря на дядо Въто, защото поне трима души ми отказаха и дори имах резервен вариант - бях написал едно словце, което не се наложи да чета, защото времето беше доста напреднало, пък й беше малко необичайно.